Статия
Модели за определяне на магистратските възнаграждения в ЕС. Предложение за българската уредба.
09 ноември 2026 г.
Модели за определяне на магистратските възнаграждения в други държави от ЕС: сравнителноправен анализ и предложение за българската уредба.
![]() | Автор: Диана Василева Съдия в Софийски Районен съд Докторант по наказателно право в Академията на МВР Член на Асоциацията на жените съдии в България |
Резюме:
Статията изследва възнаграждението на магистратите не като икономически, а като конституционноправен въпрос – като гаранция за независимостта на съдебната власт. Изходната точка е практиката на Съда на ЕС[1] по чл. 19, пар. 1, ал. 2 ДЕС и на Конституционния съд на Р. България, в частност - Решение № 17/2026 г.[2], с което беше прието, че възнаграждението е „неотменим елемент“ на правния статус на съдиите, прокурорите и следователите „….като една от гаранциите за независимостта им“. Изменението на трайно уредения законов механизъм за определянето му чрез преходните и заключителни разпоредби на годишния закон за държавния бюджет, който е с ограничено във времето действие и е предназначен да разпредели публичните приходи и разходи за бюджетната година, надхвърля рамките на конституционно допустимата обвързаност с този закон. Доводите - въвежда се трайно правило, а обвързването на възнаграждението с акт (Правилник за организацията и дейността на Народното събрание – ПОДНС), който не е закон, не отговаря на изискването за стабилност на уредбата като елемент на независимостта на съдебната власт и нарушава чл. 133 от Конституцията. Съобразно тези изисквания са сравнени уредбите на седем държави от Европейския съюз, които възприемат два подхода при определяне на възнагражденията. При първия (Чехия, Словакия, Полша, Италия, Латвия) законът не посочва размера в абсолютна стойност, а определя начина на изчисляването му чрез зададен статистически показател, така че периодичното му актуализиране да произтича пряко от самата уредба, а не от допълнителен акт на законодателя. При втория (Германия, Австрия) размерът е законово установен в абсолютна стойност и така всяко изменение изисква нов закон, приеман в границите на конституционното изискване за възнаграждение, съответстващо на длъжността.
Защитава се тезата, че Конституцията на Р. България не ограничава законодателя да определя размера на възнагражденията на магистратите, а поставя изисквания относно механизма на формирането им. Като елемент от статута на магистратите по чл. 133, алгоритъмът трябва да бъде установен със закон, да бъде траен, а не подчинен на годишния бюджетен закон, и да обвързва размера с обективен критерий. При втория подход, както показва германският опит, такава мярка липсва в закона и се създава впоследствие от конституционния съд. За България се предлага съчетание на две правила: основното възнаграждение на съдия в районен съд и прокурор в районна прокуратура да не е по-малко от 60 на сто от възнаграждението за най-високата магистратска длъжност и да не е по-ниско от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера по данни на Националния статистически институт – основата, която нашият Конституционният съд определя като обективна.
Ключови думи: независимост на съдебната власт; възнаграждения на магистратите; стабилност на уредбата; правна сигурност; чл. 19, пар. 1 ДЕС; чл. 133 от Конституцията; чл. 218 ЗСВ.
1. Въведение
Възнаграждението на магистратите обикновено се разглежда като бюджетен разход, подчинен на финансовите възможности на държавата. От конституционноправна гледна точка то е друго – гаранция за независимостта на съдебната власт. От чл. 19, пар. 1, ал. 2 ДЕС Съдът на ЕС извежда изискването възнаграждението да съответства на значимостта на изпълняваните функции и да бъде достатъчно високо с оглед на икономическото и социалното положение на държавата и по-специално - спрямо средната заплата в нея (C‑64/16; C‑146/23 и C‑374/23). С Решение № 17/2026 г. Конституционният съд на Р. България придаде на магистратските възнаграждения смисъла на „неотменим елемент“ на правния статус на съдиите, прокурорите и следователите и ги разглежда като една от гаранциите за независимостта им, стигайки дори по-далеч до извода, че финансовата независимост на съдебната власт е вид конституционна гаранция, а не формално изискване. Подобна теза е застъпил още през 2012 г. италианският Конституционен съд, според който служебното положение на магистрата надхвърля обикновеното трудово правоотношение, а законовият механизъм за адаптиране на възнаграждението е осъществяване на конституционния принцип за независимост.
Решаващо значение всъщност има не размерът, сам по себе си, а критерият, по който той се определя. Законодателят разполага с политическа дискреция при приемането на бюджета, но тя не го освобождава от изискването за спазване на Конституцията. Възнагражденията трябва да се определят по начин, който не поставя под съмнение независимостта и безпристрастността на магистратите. Ето защо, когато размерът е обвързан не с обективно установени данни, а с величина, зависеща от преценката на народните представители и променима с едно решение на парламента, се създават предпоставки за съмнение в зависимостта на съдебната от законодателната власт и се нарушава установеният в Конституцията взаимен властови баланс.
2. Възнаграждението като гаранция за независимостта в практиката на Съда на ЕС
Организацията на съдебната система е в компетентността на държавите - членки, но при нейното регулиране те са длъжни да спазват правото на Съюза. Съдът на ЕС извежда изискванията към съдийските възнаграждения от чл. 19, пар. 1, ал. 2 ДЕС във връзка с чл. 2 ДЕС в следния контекст: всеки национален съд, който може да прилага правото на Съюза, трябва да отговаря на изискванията за ефективна съдебна защита, чиято същност включва независимостта на съда. Така възнаграждението на националния съдия вече се разглежда като въпрос от значение за правото на Съюза, въпреки че той няма компетентност да го определя.
Основата е положена с решението от 27.02.2018 г. по дело C‑64/16, Associação Sindical dos Juízes Portugueses (голям състав). Фактите по случая разкриват, че португалският законодател намалява временно възнагражденията в публичния сектор, включително на съдиите в Сметната палата (Tribunal de Contas), във връзка с изискванията за отстраняване на прекомерен дефицит и с програма за финансова помощ от Съюза. Съдът приема, че получаването на възнаграждение, съответстващо на значимостта на изпълняваните функции, е – наред с несменяемостта – присъща гаранция за независимостта на съдиите. Мерките, обаче, са приети за съвместими с правото на Съюза заради съобразяването им с два съществени признака: те не са насочени специално към съдиите, а засягат широк кръг носители на публични длъжности и служители, включително в законодателната и изпълнителната власт; и са временни, тъй като намалението е окончателно прекратено от 1.10.2016 г. Решението установява двата критерия, които и днес са решаващи за допустимостта на всяко намаляване: общност и временен характер.
Съществено значение за настоящия анализ има решението от 25.02.2025 г. по съединени дела C‑146/23 и C‑374/23, Sąd Rejonowy w Białymstoku и Adoreikė (голям състав), с което Съдът систематизира изискванията. Полското дело засяга закон, според който базата за съдийските възнаграждения е средната заплата, обявена от статистическия орган, като три по-късни закона замразяват актуализирането за 2021, 2022 и 2023 г. В литовското дело, пък, двама съдии предявяват искове за вреди с твърдението, че размерът на възнаграждението им зависи от политическата воля на изпълнителната и законодателната власт и че липсва правен механизъм, който да гарантира заплата, съответстваща на функциите им. От решението следват четири изисквания. Възнаграждението трябва да има законова основа и да се определя по обективен, предвидим, стабилен и прозрачен метод, който изключва произволна намеса на законодателната и изпълнителната власт; същото се отнася до мерките за намаляване или замразяване. Размерът трябва да е достатъчно висок с оглед на икономическото, социалното и финансовото положение на държавата, и по-специално - спрямо средната заплата в нея, като принципът на независимост не изключва възнаграждението да бъде определено на равнище, по-ниско от средното възнаграждение в другите юридически професии – отговор на довода на литовските съдии, че заплатите им не са съпоставими с тези на представителите на другите юридически професии. Отклоненията от установения метод са допустими само ако преследват цел от общ интерес и по принцип не са насочени специално към съдиите; необходими са, строго пропорционални и по своето естество изключителни и временни, като и през този период възнаграждението остава съответно на функциите. И методът, и отклоненията от него трябва да подлежат на ефективен съдебен контрол.
Прилагането на критериите към конкретните мерки е оставено на запитващите съдилища. За сравнителния анализ е съществено, че Съдът не изисква определен конституционен модел и не изключва участието на законодателната и изпълнителната власт в определянето на възнагражденията. Отречена е единствено произволната им намеса. Участието им е допустимо, когато е обвързано с обективен метод, установен предварително в закона.
3. Възнаграждението като елемент от статуса в практиката на Конституционния съд
Финансовата независимост на съдебната власт не ограничава правомощието на законодателя да определя финансовия й ресурс, но го обвързва с две изисквания: средствата да осигуряват ефективното ѝ функциониране в рамките на възможностите на бюджета и възнагражденията на магистратите да се определят по начин, който не поставя под съмнение тяхната независимост и безпристрастност. Още в Решение № 17/1995 г. по к.д. № 13/1995 г. е прието, че ежегодните бюджетни закони „…не могат да моделират държавните органи и съотношението помежду им съобразно годишното структуриране на парламентарното мнозинство и малцинство“. Тази концепция е доразвита и с вече споменатото Решение № 17/2026 г., което я отнася към оспореното пред КС изменение на чл. 218, ал. 2 ЗСВ и установява два самостоятелни порока. Първият е в носителя на уредбата. Изменение на друг закон с преходните и заключителни разпоредби на бюджетния закон е допустимо, когато е пряко обвързано с приходите и разходите за съответната година; оспореното изменение обаче няма само временен характер, а променя трайно механизма за определянето им, и то за основата, от която зависят възнагражденията в цялата съдебна власт. Поради ограниченото във времето действие и бюджетното предназначение на закона за държавния бюджет, такова правило надхвърля рамките на конституционно допустимата обвързаност с него; допустимо би било само временното неприлагане на съществуващия механизъм, както е направено за заетите в отбраната и сигурността. Вторият порок е в критерия. Възнаграждението на народните представители се определя с Правилника за организацията и дейността на Народното събрание – акт, който не е закон и може да бъде променен с едно решение на парламента - не по обективни данни, каквито са тези на Националния статистически институт за средната заплата. Това не отговаря на изискването на чл. 133 от Конституцията статутът на магистратите да се урежда със закон, нито на изискването за стабилност, обективност, предвидимост и прозрачност на уредбата. Нарушава и установения в Конституцията баланс на властите. КС изрично отбелязва, че дефинираните изисквания са идентични с изведените от Съда на ЕС.
Известно е, че обявяването на коментираното изменение за противоконституционно не възстановява предходната редакция (Т.р. № 3/2020 г. по к.д. № 5/2019 г.), поради което чл. 218, ал. 2 ЗСВ остава без приложим механизъм и законодателят е длъжен да създаде нов. Кой модел отговаря на установените изисквания, показва сравнителният анализ.
4. Сравнителноправен анализ на моделите
Използваният в този раздел критерий е начинът, по който се изчислява (и изменя) размерът на основното възнаграждение. Той следва от изложените изисквания: конституционносъобразността на уредбата зависи не от размера, а от нейната стабилност, обективност и предвидимост. В зависимост от това, в изследваните държави се наблюдават два подхода. При първия (типичен за Чехия, Словакия, Полша, Италия, Латвия) законът не установява размера на възнаграждението като сума, а определя начина на формирането му – чрез статистически показател. Промяната на показателя води и до промяна на размера, без това да изисква изменение на закона или акт на друг орган, т.е. актуализирането на възнаграждението е правна последица от самата законова уредба. При втория подход (Германия, Австрия) законът установява размера в абсолютна стойност и не съдържа показател за изменението му. Така всяко изменение изисква нов закон, чрез който се преценява дали, кога и с колко да измени сумата, но при съобразяване с изискването за възнаграждение, съответстващо на длъжността, чието спазване подлежи само на последващ конституционен контрол. Когато законът изчислява възнаграждението като произведение от основа и коефициент, основата е общата за всички длъжности величина, от която зависи равнището на всички възнаграждения, а коефициентът е числото, определено за всяка длъжност.
Държавите, възприели първия подход, следват обективен критерий и той е статистическият показател, установен от независим държавен орган. В Чехия[3] основата е трикратният размер на средната брутна месечна заплата в икономиката за предпредходната година, а коефициентът за съдия в районен съд през първите пет години е 0,88; началното възнаграждение е около 2,6 средни заплати. В Словакия[4] средното възнаграждение на съдия е равно на възнаграждението на депутат, което от своя страна е трикратният размер на средната месечна заплата в икономиката. Обвързването с депутатското възнаграждение тук не поражда съмнение за зависимост от законодателната власт, защото то е законово определена и статистически определяема величина, а не резултат от преценка на парламента – в това се състои разликата с обявената за противоконституционна последна редакция на чл. 218, ал. 2 ЗСВ. В Полша[5] основата е средната заплата за второто тримесечие на предходната година, обявена от Главната статистическа служба. В Латвия[6] основата се увеличава ежегодно с половината от сбора на ръста на средната заплата и на инфлацията, а коефициентът за съдия в районен съд е „3,2“. В Италия[7] законът не обвързва размера със средната заплата, а предвижда възнагражденията да се увеличават ежегодно със средния процент на увеличение на възнагражденията в публичния сектор, изчислен от Националния статистически институт. Увеличението настъпва по право, а указът на министър-председателя, с който се обявява процентът, само констатира статистическия резултат, без да го определя по преценка. За разлика от останалите държави в групата основата тук не е статистическа величина, а сума, установена в закона за всяка степен; формулата се прилага към нейното изменение.
При втория подход размерът на възнаграждението се определя от законодателя с конкретна сума, посочена в закона, и се изменя по същия начин – с нов закон. Именно законът установява структурата на възнагражденията по два критерия: длъжностите са разпределени в групи според изискванията и отговорността на функцията, а в рамките на групата сумата нараства по степени според прослуженото време. Самата сума за всяка група и степен, обаче, не се извежда от обективен показател. Тя е резултат от преценка на законодателя, ограничена от конституционен стандарт – възнаграждението да съответства на длъжността и на общите икономически условия. Стандартът не е формула; той не произвежда число, а очертава границите на преценката и спазването му може да бъде проверено само впоследствие от конституционния съд.
В Австрия[8] законът съдържа само таблицата със сумите по групи и степени. Увеличението им става със закон за изменение, но няма изричен регламент кога, с колко и по какъв показател сумите се изменят. Процентът се договаря ежегодно между правителството и синдикатите в публичния сектор. В Германия критерият за размера е закрепен в Конституцията. Чл. 33, ал. 5 от Основния закон прогласява принципа на подобаващото възнаграждение (Alimentationsprinzip) – задължението на държавата да осигури на държавния служител и на съдията възнаграждение, което съответства на заеманата длъжност, на нейния ранг и отговорност и на общите икономически условия и осигурява неговата и на семейството му издръжка. Възнагражденията трябва да се определят със закон съобразно развитието на общите икономически и финансови условия и отговорността, свързана със службата[9], но показател и периодичност не са определени. Конкретните критерии за преценка са изведени от Федералния конституционен съд. С решението от 5 май 2015 г. той установява метод за проверка в три стъпки. На първата се изследват развитието на възнагражденията спрямо договорените заплати в публичния сектор, спрямо общото равнище на заплатите в страната (индекса на номиналните заплати, т.е. без отчитане на инфлацията) и спрямо индекса на потребителските цени. Ако възнаграждението изостава с поне пет на сто за петнадесет години, се презюмира, че то е противоконституционно. На втората стъпка презумпцията се потвърждава или оборва при обща преценка на всички обстоятелства, а на третата се проверява дали по-ниското възнаграждение е по изключение конституционно оправдано. С решението от 4 май 2020 г. по този метод възнагражденията на съдиите и прокурорите в Берлин за 2009–2015 г. в групите „R 1“ (съдиите в районните и окръжните съдилища и прокурорите) и „R 2“ (ръководните и въззивните длъжности), а за 2015 г. и в група „R 3“ са обявени за несъвместими с чл. 33, ал. 5 от Основния закон, като съдът установява и абсолютна долна граница: нетното възнаграждение за най-ниската степен трябва да надвишава с поне петнадесет на сто гарантирания от държавата социален минимум за четиричленно семейство (Grundsicherungsniveau).
4.1. Изменение на размера и защита срещу намаляване и замразяване
Съдът на ЕС допуска отклонения от предварително установения в закона метод за определяне на възнагражденията – намаляване или замразяване, само ако те преследват цел от общ интерес, по принцип не са насочени специално към съдиите, необходими са, строго пропорционални и по своето естество са изключителни и временни (съединени дела C‑146/23 и C‑374/23). Конституционните съдилища в държавите от първата група прилагат сходен стандарт и възстановяват действието на законовия механизъм, когато законодателят се отклони от него. В Чехия законодателят двукратно се отклонява от формулата: първо - като намалява множителя на средната заплата от 3 на 2,822, а след това - като определя за 2025 г. фиксирана основа. Конституционният съд отменя първото отклонение (Pl. ÚS 5/24), а след решението по второто (Pl. ÚS 19/25) основата за 2025 г. е обявена по формулата. В Полша прилагането на формулата е спряно с три последователни закона за 2021, 2022 и 2023 г. Конституционният трибунал обявява спирането за 2023 г. за противоконституционно (K 1/23), а законите за трите години са предмет на запитването по дело C‑146/23. В Италия Конституционният съд (с решение № 223/2012 г.) обявява за противоконституционно блокирането на автоматичното адаптиране за 2011–2013 г., като приема този механизъм за гаранция за независимостта на магистратите.
В някои държави защитата е заложена в самия закон. Полският закон предвижда, че ако средната заплата за съответното тримесечие е по-ниска от тази за същото тримесечие на предходната година, основата се запазва в досегашния си размер – тя следва средната заплата при растеж, но не и при спад (чл. 91, § 1d). Словашкият закон, когато замразява заплатите на депутатите за 2026 и 2027 г., изрично предвижда, че възнагражденията на съдиите продължават да се определят по формулата (§ 29s).
С Решение № 17/2026 г. нашият Конституционен съд отразява тази практика и -подобно на казусите в Чехия, Полша и Италия - не допуска законодателят да замести трайно установения законов механизъм с правило, зависещо от собствената му преценка; при това - чрез преходните и заключителни разпоредби на годишния закон за държавния бюджет. Обявяването на изменението за противоконституционно не възстановява предходната редакция на чл. 218, ал. 2 ЗСВ, поради което Народното събрание е длъжно да създаде нов механизъм. Най-сигурна е защитата, заложена в самия закон: забрана за намаляване на основата и изрично изключване на магистратите от замразяването на други възнаграждения.
4.2. За съотношението между длъжностите.
Липсата на законово съотношение между най-ниското и най-високото възнаграждение е причината за голямата разлика между тях в българската съдебна система. Законът формулира само двете крайни величини – възнаграждението за най-високата съдийска, прокурорска и следователска длъжност (чл. 218, ал. 1 ЗСВ) и за най-ниската (чл. 218, ал. 2 ЗСВ), а възнагражденията за всички останали длъжности се определят от пленума на Висшия съдебен съвет. Двете крайни величини се движат независимо една от друга: най-високата е обвързана с възнаграждението на председателя на Конституционния съд, а най-ниската – със статистически показател.
Законово установеното съотношение между най-ниската и най-високата длъжност би намалило разликата между възнагражденията в съдебната власт. Съдиите, прокурорите и следователите на всички нива осъществяват една и съща конституционна функция, а натовареността е най-висока именно в районните съдилища и прокуратури, поради което близо двойната разлика в основното възнаграждение няма обосновка в естеството на труда.
Сравнителният анализ потвърждава, че законовото съотношение между най-високите и най-ниските възнаграждения е познат модел за ограничаване на тази разлика. В държавите, в които възнаграждението е произведение от основа и коефициент, „ножицата“ е затворена от самия закон: коефициентът за всяка длъжност е законово определен, а всички възнаграждения се изменят едновременно и в еднаква степен с основата, така че разликата между най-ниската и най-високата длъжност не може да се „разтваря“ при увеличение, нито да бъде променяна по преценка на орган на съдебната власт или на правителството. В Хърватия, например, възнаграждението на съдия в общински съд е 53,6 на сто от възнаграждението на председателя на Върховния съд; в Латвия възнаграждението на съдия в районен съд – 45,7 на сто.
5. Предложение de lege ferenda за чл. 218, ал. 2 ЗСВ
Изяснените дотук подходи ни дават основание да предложим и адекватна формула, която да намери отражение в чл. 218, ал.2 ЗСВ. Тя е сведена до възможността основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност да е 60 на сто от основното месечно възнаграждение за най-високата магистратска позиция (по чл. 218, ал. 1 ЗСВ), но в същото време - не по-ниско от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера по данни на Националния статистически институт. Казано накратко - съотношението определя размера, а удвоената средна заплата е долната граница. Тя възстановява основата, прилагана от 1998 г. до противоконституционното изменение през 2026 г. и е оценена от КС като „статистически определяема стойност“, чрез която дължимото възнаграждение се определя „по обективен начин“. Възможната редакция на чл. 218, ал. 2 ЗСВ, която Народното събрание да обсъди, би могла да звучи така: „Основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност е 60 на сто от основното месечно възнаграждение по ал. 1, но не по-ниско от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт.“
Така формулираното правило отговаря на изискванията, изведени в предходните раздели. То е, на първо място, законоустановено: и двете величини, от които се изчислява минималното възнаграждение, са определени в Закона за съдебната власт, а не в годишния закон за държавния бюджет или в акт, който не е закон. То е обективно: отправните величини са възнаграждение, определено със закон, чрез което според КС законодателят „недвусмислено утвърждава мястото и значимостта на съдебната власт като независима от другите две власти“ и е статистически определяема стойност. То е и предвидимо: всеки магистрат може да изчисли минималното си възнаграждение, а съдът може да провери спазването му, което изпълнява изискванията на чл. 133 от Конституцията и на Съда на ЕС за обективен, предвидим и прозрачен метод. Нещо повече, предложението дава законово съдържание на изискването за справедливо, разумно и обосновано съотношение между възнагражденията в съдебната власт: то ограничава непропорционалната разлика между най-високата и най-ниската длъжност; гарантира, че всяко увеличение на първата се пренася върху втората, и обвързва Висшия съдебен съвет при определянето на възнагражденията за останалите длъжности. Долната граница от своя страна осигурява минимум, който не зависи от начина, по който се определя и изменя най-високото възнаграждение До достигане на съотношението увеличенията на основните възнаграждения следва да се насочват приоритетно към районното и окръжното ниво. Предложението запазва конструкцията, възприета от законодателя още през 1998 г. и приета от Конституционния съд за конституционно обоснована: законът определя двете крайни длъжности, а в тези граници съдебната власт самостоятелно определя останалите възнаграждения.
6. Заключение
Механизмът за определяне на възнагражденията на магистратите е част от конституционния им статут и е подчинен на изискванията, които Конституцията поставя към уредбата на този статут: законоустановеност по чл. 133, стабилност спрямо годишния закон за държавния бюджет, обективност, предвидимост и прозрачност като елементи на правната сигурност. Ето защо, конституционносъобразното запълване на празнотата след Решение № 17/2026 г. изисква правила, които възстановяват обективния статистически критерий и установяват законово съотношение между двете крайни длъжности. Първото е възстановяването на статистическия критерий, който законът съдържаше близо три десетилетия, и който Конституционният съд определи като обективен. Второто е отстраняването на недостатъка, който тази уредба имаше и преди 2026 г. – липсата на законово съотношение между най-ниското и най-високото възнаграждение, довела до разлика без обосновка в естеството на труда. Правилото, при което възнаграждението за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност е 60 на сто от възнаграждението за най-високата, но не по-ниско от удвоената средномесечна заплата в бюджетната сфера съобразява и двете зададени постановки.
[1] Решение от 5.06.2025 г. по дело C‑762/23 (запитване от Curtea de Apel București): отмяната на правото на съдиите с 20 години непрекъснат стаж на обезщетение в размер на седем брутни месечни възнаграждения при пенсиониране, след продължително спиране на упражняването му главно с цел отстраняване на прекомерен дефицит, не противоречи на принципа на независимост. Определение от 8.12.2025 г. по дело C‑257/25 (запитване от Tribunalul Neamț, по чл. 99 от Процедурния правилник) – относно основата за изчисляване на пенсиите на съдиите и изключването от нея на добавка за командироване. Определение от 12.12.2025 г. по дело C‑372/24 (по чл. 99 от Процедурния правилник) – относно възнагражденията на първоинстанционни съдии, по спор срещу министерството на правосъдието, управлението и цифровата трансформация.
[2] Решение № 17 от 20.10.2026 г. по к.д. № 15/2026 г. (с присъединени к.д. № 16/2026 г. и № 18/2026 г.), обн. ДВ, бр. 99 от 30.10.2026 г., раздел IV, с. 41–53; Оспореният текст е създаден с § 21, т. 1 ПЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2026 г., в сила от 31.07.2026 г., и заменя думите „удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт“. Относно правното естество на Правилника на Народното събрание съдът се позовава на Решение № 11/2009 г. по к.д. № 13/2009 г. и на Тълкувателно решение № 7/2010 г. по к.д. № 5/2010 г.
[3] Закон за заплатите на представителите на държавната власт и на съдиите - Закон № 236/1995 Sb. (zákon č. 236/1995 Sb., o platu a dalších náležitostech spojených s výkonem funkce představitelů státní moci a některých státních orgánů a soudců), § 3, ал. 2 – заплатата е произведение от основата (platová základna) и коефициента за длъжността (platový koeficient); § 3, ал. 3 – основата за съдиите е трикратният размер на средната брутна месечна номинална заплата в икономиката за предпредходната година по данни на Чешката статистическа служба, обявен от Министерството на труда и социалните въпроси; § 28, ал. 1 – коефициент 0,88 за съдия в районен съд (soudce okresního soudu) до края на петата година, нарастващ до 1,51. База за 2026 г.: 137 697 крони.
[4] Закон № 120/1993 Z. z. (zákon č. 120/1993 Z. z. o platových pomeroch niektorých ústavných činiteľov Slovenskej republiky), § 2, ал. 1 – на депутата се дължи заплата в размер на трикратната средна номинална месечна заплата в икономиката); § 23, ал. 1 –„Средната заплата на съдия е заплатата на депутат по § 2.“.
[5] Чл. 91, § 1c от Закона за устройството на общите съдилища.
[6] Закон за възнагражденията в държавните и общинските институции: Чл. 4, ал. 2 – базовата месечна заплата (bāzes mēnešalga) се увеличава ежегодно с половината от сбора на процента на ръст на средната заплата и инфлацията за предпредходната година по данни на Централното статистическо бюро; ал. 2 – Държавната канцелария я публикува до 1 май; чл. 6, ал. 2 – коефициент 3,2 за съдия в районен (градски) съд, 3,84 за окръжен съд, 5,00 за съдия и 7,00 за председател на Върховния съд. База за 2024 г.: 1 205,71 евро.
[7] Закон № 97/1979, чл. 11–12, изм. с чл. 2 от Закон № 27/1981, и чл. 24 от Закон № 448/1998. Съгласно чл. 24, ал. 1 възнагражденията на държавния персонал извън колективното договаряне се адаптират по право ежегодно съобразно средните увеличения, изчислени от Националния статистически институт; съгласно ал. 4 критерият се прилага и за магистратите като средно увеличение на общото възнаграждение на човек в публичния сектор.
[8] § 66 от Закона за служебното правоотношение на съдиите и прокурорите (Richter- und Staatsanwaltschaftsdienstgesetz): групи R 1a, R 1b, R 1c, R 2 и R 3 с по девет степени; преминаване в следващата степен на всеки четири години; началната степен е 5 286,50 евро месечно.
[9] Пар. 14, ал. 1 от Федералния закон за възнагражденията (Bundesbesoldungsgesetz): „Die Besoldung wird entsprechend der Entwicklung der allgemeinen wirtschaftlichen und finanziellen Verhältnisse und unter Berücksichtigung der mit den Dienstaufgaben verbundenen Verantwortung durch Gesetz regelmäßig angepasst.“ („Възнагражденията се адаптират редовно със закон съобразно развитието на общите икономически и финансови условия и при отчитане на отговорността, свързана със служебните задачи.“) Според чл. 46–48 и приложение 3 към Баварския закон за възнагражденията (Bayerisches Besoldungsgesetz) съдията в районен съд (Richter am Amtsgericht) е в група R 1; от 1.2.2025 г. основното възнаграждение е от 5 253,69 евро (втора степен) до 7 850,43 евро (единадесета степен), като степента се повишава на всеки две години.


